Музиката се разтваря като хапче на езика ми – разстила се по светлите нишки на нервите и се разбухва в мен като възглавница. Запълва всяко тъмно кътче, минава под праговете на вратите и пълни мазетата с бял пух. От стените по него се стича черна боя, докато не го смачква в черен лебед, който блъска криле в стените и не може да излезе... Тогава се свива в себе си и заспива – месеци наред, докато не умира. Разложеното му тяло попива в земята между камъните и отравя почвата. На пролет от нея порастват уродливи черни цветя, които лятото стават огромни и избиват през очите ми. Есента увяхват. През зимата ги покрива сняг, който пада като в тиха ноемврийска нощ и успокоява очите като бледа, хладна ръка...
No comments:
Post a Comment