Първият час на 2011 започна с “Обичам те”.
От другата страна на океана.
(От нули и единици.)
Едно измислено “Обичам те”, родено от страхове и липси, което постепенно стана истинско. Толкова истинско, че само няколко минути разговор бяха равни на часове foreplay. Защото “на Теодора й става от думи”.
Да, 2011 е годината на думите. И на щастието от думите. На радостта от ексхибиционизма, когато изнасилваш езика пред някого и това му харесва. (И даже го разбира.)
Това е годината, в която се разбрахме да се разбираме. В която се заливахме с ведра символна кръв и се къпахме голи в банята… в синьо! (Ей, много скъпа тая синя боя, бе!)
Годината, в която се катерихме по ядосани планини и се питахме как може да не се обичаме, като се обичаме. Годината на пликчетата в мокрите обувки.
Годината на споделената несподеленост. На несподелената споделеност. На несиметричните и симетричните намерения. На чистите и криминалните намерения.
Годината, в която си намерих място в поне пет сърца. В която видях ръце с очи, меланхолични нишки, мокро суши, алтернативни онлайн светове с наши виртуални
двойници, ярки глупости, джинджифилени човечета в пазарски колички и чш, чш, чш! Годината, в която непознати хора ме държаха да не излетя като балон, докато плача през смях 4 часа. Годината на тези хора, които обикнах до горест.
Годината, в която намерих своя ангел. Който е човек от плът и кръв, но просто е решил да живее без вина. (И да обича страха.)
Годината, в която разбрах, че има нещо свръхестествено в онези, който обичат същия пол (не че не си го знаех).
Годината на секс без любов, секс без секс, секс с полулюбов, любов без секс и нужда да запълниш черната дупка с нещо, нещо, нещо…
Годината на Нут И Лу, в която четеш стихове в лицето на някого, но не отговаряш на смс-и и мейли.
Годината на сезонното разомагьосване и омагьосване. Вълшебните нощи отново са вълшебни, но без цялото това напрежение. Годината на цикличната депресия между приятели, която съвпада като цикъл при съквартирантки. На безмерната обич – губенето в прегръдки, целувките по бузите, среднощните разходки за пица и бульоните, когато имаш температура.
Годината, в която ИМА кой да ти донесе хляб, когато си болен. Годината на пърформанса! Halt mal, Negro! Krebspolizei! Годината на гротескните списъци и пиянските изцепки, когато си убеден, че не си пиян.
Годината на насилственото доверие. Годината, в която трябваше да интервюирам целия свят. Годината на Сократ, в която въпросите са много по-важни от отговорите.
Годината на тениските. На кашата и картончетата в коледни картички. На свиренето на китара с тракане на клавиатура за фон. На държането за ръце по тениска на Pagan Poetry.
Годината, в която за пръв път намерих Дом, в който детските прегръдки значеха повече от обвиненията в лошо майчинство. В която вярата в себе си беше вяра в детето ми; в която всички луди бяха отцепени в стаята с прожекционния апарат, където мен ме няма. Няма ме!
Годината на “Пази се”, “Не се пази”, “Пази се от пазенето” и “Спри да се пазиш.” Годината на неспрялостта, най-гнусното унижение, гаврата с емпатията и счупването на жалкометъра.
Годината на добрата литература и сексуалното удивoлствие от нея. Годината на вдъхновените лийдове и заглавията, които намигат точно на трима души.
Годината на ОБЕДНАТА РАЗГОВОРКА! На общите чатове и възможността да си говориш с някого в 4 различни прозореца. На меча и лъскането гол, на изчервяването и смеенето в шепа, на изолацията чрез слушалки и на преченето, за Бога, преченето! Годината на Баба М и Ф, на недоклатените скумрии и лелките на 25. На ФИБИ и дъха на бъчва. На Банана и Точака! На сандвичите с домат и кашкавал (или с яйце и сирене!). На кафето сутрин пред електрическото табло. На закъснението! Годината, в която обикнах Пино, без да съм пила Пино.
Годината на Starbucks! И на приятелството с хора, по-свежи от Tall Mocha Frappuccino.
Годината на Facebook и на споделянето на неща, от които си мислим, че сме направени. На откриването на музиката в секса и на секса в музиката. Триене трябва да има, при ambient-a просто шибаш въздуха!
Годината на Opeth и Мastodon и религиозното шейсетарско събиране да чуеш някой албум за пръв път. Годината на тоновете новооткрита чрез тях музика. Годината на ASIWYFA и FLORENCE! Годината, в която лириките отново имат жизненоважно значение. В която се будиш с песни в главата. В която животът на улицата без слушалки е агония.
Годината на сърцата, които се ронят като пъзел. (И все пак последното зрънце си намира мида, в която да се увие в спален чувал от черна слюда.) Годината на истеричното пеене на глас по улицата и свалките след секс.
Годината на самотата и сприятеляването с нея. На безплодното усилие да обичаш без нужда и порок. На пропуснатите пътешествия на стоп. На post-rock-a!
На тениските пред The Box и вдъхновението в него. На стъклените топчета, които 4 реда хора поглъщат. И които после Зу едвам чете.
Годината на страха. На страха от страха. На полууспешните опити да приемем телата си и себе си такива, каквито сме. На вражеското отбранение на правото да бъдем себе си.
На плача в берлинското метро, на върха на Berliner Dom, на вглеждането в лица на Unter den Linden, на Вим Вендерс и на тихото благоговение пред HU. Fucking HU! Четири години го гледах това HU в мейла ти и ти не пожела, просто не пожела… Годината, в която любовта е зад бодлива тел. Зад страха от любов, страха от загуба, страха от разочарование, страха да те видят такъв какъвто си. Телта на невярата. Годината на искащите да вярват.
 |
| als das kind kind war... (c) Aurica Voss |
No comments:
Post a Comment