The Nights of Wonder

Върви със: Sting - The Wild Wild Sea

The grass was greener
The light was brighter
With friends surrounded
The nights of wonder

- Като в някакъв филм сме – усмихна се тя, издишвайки дима от цигарата. Започваше да й се удава и тя се наслаждаваше на факта, че може да гледа как димът излиза от устата й без да се закашля.
- Защо филм?
- Ами, огледай се само... Събрали се група мечтатели на пода до картините, сред миризмата на бои и домашна друсана баница... С крачоли!
Все повече обиквам тази стая. Все повече обиквам хората в нея. Обичам, че когато казах, че Give Up The Ghost ми напомня на How To Disappear Completely, той се засмя... Онзи смях, който значи: „Не е ли абсурдно, че има някой, който ме разбира?” Обичам времето в тази стая – като в Inception. Колкото по-навътре влизаш, толкова по-бавно става. Обичам смеха в тази стая – смях, изпълнен с благодарност и изумление, че не си сам в абстрактността си. Обичам смелостта в тази стая – смелостта да бъдеш себе си, да хванеш другите за ръце със знанието, че няма да те отблъснат. Смелостта да не си дръпнеш ръката от кръга, когато влезе чужд човек. Обичам мечтите в тази стая – тук те не са жалки и насмешливи. Мечтите за отворения прозорец и нахлуващия аромат на липа... Мечтите, чиито погледи се срещат в тъмното. Обичам страховете в тази стая. Тук те не са сами. Тук можем да се вгледаме в тях през очите на другите. Защото когато разбереш някого напълно, няма как да го съдиш. Обичам откритията в тази стая...онези мисли, които „светят отдалече”. Онези мисли, които са разпилени по пода заедно с картините. Онези мисли, които са се разлели върху платната. Обичам лепкавото ехо в тази стая. Обичам мълчанието, когато слушаме в една посока. Обичам как звучи музиката в тази стая. Как веднъж излязла от нея, никога не е същата. Обичам думите в тази стая. Обичам значимостта им. Всяка дума диша тук. Обичам поезията в тази стая. Мисли, които на всяко друго място биха звучели нелепо. Обичам как мислите ни се пресичат и изричат едновременно. Обичам как картините говорят и мокрят. Обичам историите за детския рай и изтласканите спомени, които разреденото поле допуска. Обичам случайните и неслучайните докосвания. Обичам прегръдките, които те изкарват от филмите. Обичам погледите, в които потъваш и погледа, в който никога няма да потънеш напълно.
Единственото, което не обичам, е студът под вратите на игрите ни.

taxi meditation

Snowdrops on a taxi window pane…
Scores of universes woven into Presence.
Hundreds of anchors into the Now.
Focus…
On…
The…
Raindrops…
Nothing else matters.

Inspired by Alcest - Sur L'Océan Couleur de Fer

The Smell

So… I have this Creative Writing book… and there was an exercise: describe the smells around you. I was at a café, drinking milk with cinnamon, quite uninspiring, yeah...

5 hours later I found my smell. I was holding someone for the first time and I thought: here it is - the smell worth describing. The smell of surprise and warmth, the smell of fear and trust, the smell of the Great Unknown… The smell of hope. And knowing that I’ve always hated that smell made it twice as startling. Getting used to a completely new smell, a new body, a new aura...

- Just another perfect moment, - I said breathing in. – Funny how you find strength to find meaning again…

I tried really hard to find a simile that would describe this new smell. It was sweet but astringent – like medicine… At first it reminded me of cough syrup, but suddenly I knew: it was liquorish! A new body smelling like liquorish... inviting and not acceptable at the same time.

all this time...

A rush of blood to the nose. Her questions were always inspiring. But where did this inspiration come from?

“If the I does not exist, then who’s uttering these words, who’s lying next to you on this floor?”

“Life is,” he said, “You see, when you say “I am”, you’re actually saying “Life is”. Imagine a river. The I you can’t let go of is a ripple flowing to the sea. But you... You are the river.”

“All this time,” she hummed, “the river flowed...endlessly to the sea...”

a game of pool

People are like billiard balls.
They come.
They hit you.
Change your way.
And go.
And it's OK.

Есен

Защо той? Защо не те, искате да знаете? Тогава ето какво - забравете за малко, че на носa си имате очила, а в душата ви е есен. (...) А вашият баща е каруцарят Мендел Крик. За какво мисли такъв баща? Той мисли да гаврътне една хубава чашка водка, да друсне някого по мутрата, мисли за конете си и... за нищо друго. Вие искате да живеете, а той ви кара да мрете по двайсет пъти на ден. Какво бихте направили на мястото на Беня Крик? Нищо не бихте направили. А той направи. И затова той е Краля, а вие си клатите палеца в джоба.

"Как ставаше това в Одеса", Исак Бабел