The Nights of Wonder

Върви със: Sting - The Wild Wild Sea

The grass was greener
The light was brighter
With friends surrounded
The nights of wonder

- Като в някакъв филм сме – усмихна се тя, издишвайки дима от цигарата. Започваше да й се удава и тя се наслаждаваше на факта, че може да гледа как димът излиза от устата й без да се закашля.
- Защо филм?
- Ами, огледай се само... Събрали се група мечтатели на пода до картините, сред миризмата на бои и домашна друсана баница... С крачоли!
Все повече обиквам тази стая. Все повече обиквам хората в нея. Обичам, че когато казах, че Give Up The Ghost ми напомня на How To Disappear Completely, той се засмя... Онзи смях, който значи: „Не е ли абсурдно, че има някой, който ме разбира?” Обичам времето в тази стая – като в Inception. Колкото по-навътре влизаш, толкова по-бавно става. Обичам смеха в тази стая – смях, изпълнен с благодарност и изумление, че не си сам в абстрактността си. Обичам смелостта в тази стая – смелостта да бъдеш себе си, да хванеш другите за ръце със знанието, че няма да те отблъснат. Смелостта да не си дръпнеш ръката от кръга, когато влезе чужд човек. Обичам мечтите в тази стая – тук те не са жалки и насмешливи. Мечтите за отворения прозорец и нахлуващия аромат на липа... Мечтите, чиито погледи се срещат в тъмното. Обичам страховете в тази стая. Тук те не са сами. Тук можем да се вгледаме в тях през очите на другите. Защото когато разбереш някого напълно, няма как да го съдиш. Обичам откритията в тази стая...онези мисли, които „светят отдалече”. Онези мисли, които са разпилени по пода заедно с картините. Онези мисли, които са се разлели върху платната. Обичам лепкавото ехо в тази стая. Обичам мълчанието, когато слушаме в една посока. Обичам как звучи музиката в тази стая. Как веднъж излязла от нея, никога не е същата. Обичам думите в тази стая. Обичам значимостта им. Всяка дума диша тук. Обичам поезията в тази стая. Мисли, които на всяко друго място биха звучели нелепо. Обичам как мислите ни се пресичат и изричат едновременно. Обичам как картините говорят и мокрят. Обичам историите за детския рай и изтласканите спомени, които разреденото поле допуска. Обичам случайните и неслучайните докосвания. Обичам прегръдките, които те изкарват от филмите. Обичам погледите, в които потъваш и погледа, в който никога няма да потънеш напълно.
Единственото, което не обичам, е студът под вратите на игрите ни.