Нещо в нищото (Utopia)

We came here to be washed away...


Още беше тъмно. Миришеше на море.
Не смееше да помръдне. Вдишваше дълбоко. Косата й миришеше на спомени. На кухнята, когато майка му печеше хляб.
Ръката му можеше да остане там завинаги...
Откъсна се бавно и стана.
„Моето прекрасно момиче.”
Всеки път се сепваше като я погледне. Сякаш неочаквано чуваше първите тонове на любима песен.
„Едно нещо си върви в нищото и среща друго нещо”, беше казала тя за тях двамата.
Тя бе неговото нещо. Неговото нещо в нищото.

Лежеше върху дъските и гледаше небето. Събираше цветове - мастило, кобалт, аквамарин, тюркоаз. „Морето е моето небе”, каза си той и се помъчи да го запомни. Синьото се замъгли. Небето се клатеше. По ръба на лодката запъплиха розови нишки. Някъде далеч слънцето бе изгряло.

Върна се мокър. Посрещна го кучето. Близна го и тръсна глава възмутено заради солта. Къщата беше празна. Остави мокри, пясъчни стъпки по дюшемето. Седна на стълбите и запали. Стана му ужасно тъжно. Видя ги в далечината. Дъщеря му тичаше към фара, а жена му изстискваше дългата си пола от водата. Беше толкова красива, че му се зави свят. Искаше му се да изтича навън, да я притисне, да забрави за себе си.

Качи се на тавана и седна на пода до боите и платното. Нещо не беше наред, нещо не беше както трябва. Не помнеше колко време е стоял така, когато тя влезе. Не каза нищо, просто легна в него и се усмихна.
„Не знам какво е щастие”, мислеше си той и не искаше да повярва.



На Д, Н, Р и Т - крада си по малко от всеки... ;)