Интервю със Сел Баламир, вокал на Amplifier

 - Здравейте, Сел! Как сте?

Добре съм, лека лудница е, защото всичките ни инструменти се изгубиха по пътя и се наложи да вземем оборудване назаем от други групи.

- Това е ужасно, ще се справите ли?

Сигурен съм. Човек трябва да има философия за такива препятствия. Нещата са такива каквито са, нали? Работиш с това, което имаш. Пък и има едно златно правило: най-трудните концерти винаги се оказват най-добрите. Когато всичко е наред, концертите са просто ОК, но когато има проблеми, винаги стават страхотни концерти.


- Първо искам да ви поздравя за последния ви албум The Octopus – бях много изненадана от него, толкова много сте се развили, звукът е доста по-контрастен в сравнение с другите албуми.

Много сложен албум е. Не само музиката, но и историята на самия албум – политиката ни спрямо него – решихме да го запишем без помощта на звукозаписна компания. Имали сме толкова много договори с компании, че в един момент решихме, че ще правим каквото искаме. Финансирахме го сами и не знаехме дали въобще някой ще иска да го купи. Но фактът, че реакцията на всички беше толкова добре, доказа, че сме взели правилното решение. Днес сме по-щастливи и по-ентусиазирани с всеки следващ концерт. Защото никой друг не ни подкрепя финансово. И причината за различния звук на последния ни албум, е именно защото бяхме свободни да правим каквото си поискаме. И мисля, че хората усещат тази свобода като го слушат.

- Да, определено. Най-малкото е трудно да ти разрешат да издадеш албум с два диска.

(c) Emanuelle Bello

Вълнуващи времена са. Просто създаваш нещо и не знаеш какво ще ти донесе утрешният ден. Но това е животът, нали? Никога не знаеш къде ще те отведе.



- Дразни ли ви понякога, че ви определят като прогресив рок група?

Не сме прогресив рок група. Ние сме просто рок група. Мисля, че сме чистата форма на това, което трябва да бъде една рок група. Мисля, че тя трябва да има прогресивен елемент, но за нас да си в група не е просто да се събереш някъде да дрънкаш AC/DC и да пиеш бира. За нас музиката е почти духовно преживяване – тя е начин да изследваме усещането да си жив. Така че погледнато от тази гледна точка, сме прогресивни, защото използваме музиката като начин за изследване и не се ограничаваме в някакви идеи за това кое е правилно и кое – не. Ако нещо ни харесва, то е правилно. Например The Octopus няма никакъв строго определен формат.

- Какво всъщност значи да си прогресив днес?

Свирихме с Dream Theater наскоро и мисля, че няма по-добър пример за прогресив от тях – като по учебник. Беше много интересно като свирихме с тях, защото наистина разделихме публиката. Някои хора бяха отнесени от нас, защото когато ние свирим, не стоим неподвижно, свирейки техничарски неща. Можем го, разбира се, и го правим, когато трябва, но на сцената това не е най-важното нещо. Когато свириш по време на концерт, на сцената сякаш разцъфва цвете. И затова е неприятно, че инструментите ни не пристигнаха, защото не можем да се насладим на концерта напълно без оборудването си. Още нещо - струва ми се, че някои хора просто са забравили вълнението по време на концерт. Мога само да го сравня с вълнението си, когато видях Nirvana за пръв път. Просто усещането беше: „Уоооу, какво е това?!”

- Да, но дори Кърт Кобейн в предсмъртното си писмо пише, че това вълнение на публиката вече не го радва и че има чувството, че на сцената е на работа. На вас случва ли ви е?

Не, защото нямаме господари. Кърт имаше своите господари. Не твърдя, че го познавам, никой не може да го твърди, вероятно дори той самият не е познавал себе си. За мен е изключително важно да бъдеш свободен в решенията си. Особено при творческо и свободолюбиво занимание като музиката, просто е противоречие да имаш шеф над себе си. Ако си духовен човек, е много трудно да се примириш с това. И това беше огромен проблем за нас в Amplifier.

- Говорих с Anders от Katatonia и той спомена, че според него звукозаписните компании умират. Съгласен ли сте?

Да, ние сме свидетели на това в момента. Много групи вече качват албумите си онлайн. Ние не сме единствената такава група. Една от главните причини да го направим, беше, че просто нямахме избор. През всичките години и след всичките десетки хиляди продадени албуми, не получавахме нищо от звукозаписните компании. Причината е, че когато продадеш албум през някоя компания, има толкова много хора, които взимат своя дял и накрая до нас достига нищожна част от парите. А в момента печелим достатъчно, че да имаме основен доход и да издържаме семействата и децата си. Това е важно, защото ти дава усещането, че си успял да се справиш сам. Така всичко е много по-жизнено. Да, трудно е и е малко страшно.

- Кое е най-трудното?

Преди просто чакахме телефона да звънне, докато сега гоним възможностите и постигаме всичко сами. Сега трябва всичко да планираме всичко сами и когато си принуден да го правиш, много скоро осъзнаваш: „Та аз мога да го правя!” И ще има много, много, много групи, които ще го осъзнаят. Ето групата Kultur Shock, които свириха снощи, те са невероятни, и те също го правят. Ако пазарът те кара да направиш нещо, го правиш. Така работи икономиката – затова бизнеси фалират, затова някои успяват, а други – не. Защото трябва сам да създаваш възможностите. Аз не съм много по-различен от баща си, който е търговец. Той има свой бизнес, който е изграждал в продължение на 20 години. Да си в група не е много по-различно.

- Какъв бизнес има баща ви?

Продава картини. Винаги съм бил заобиколен от някаква форма на изкуство в живота си. Уча се много от баща си за бизнес взаимоотношенията. Виждам връзките му с хора, които създават изкуство и не получават признание. И тези, които се справят добре, са тези, които са проактивни и поемат ситуацията в свои ръце. Прекарахме 12 години в тази група, мислейки, че просто трябва да свирим музика, а някой друг ще се погрижи за останалото. Не е така. Трябва да се погрижиш сам за себе си – на никого другиго не му пука.

- Кои са любимите ви художници?

Един от най-любимите ми художници е Джордж Раулет (George Rowlett). Баща ми излага много от творбите му. Той е възрастен – около 80-годишен. Прави най-невероятните триизмерни картини – доста импресионистични и цветни. Трябва да се отдалечиш леко от картината и да оставиш цветовете да те залеят – в този смисъл е леко психеделично. Той използва толкова много маслена боя, че създава релефна повърхност – когато се приближиш до картината виждаш толкова много пластове, че е почти триизмерно.

(c) Вестник "Пари"

George Rowlette