За истерията и наркотиците

На Р., Н. и А.

Аз съм счупен термометър.
В сърцето ми пее мандала.
В устата ми – Земята.
В очите ми – стружки от паяци, от които слънчасвате.
Когато се смея, се ронят стъкла, които пръсват телата ви на захар.
Ходя по камъните в ръцете ви и ги карам да звънят.
За закуска хапвам слънчев смях и сини пеперуди. За обяд – пост-рок, цветя и планети. За вечеря – Zep, треви и вятър. Нощем гълтам сенките ви и ги изплювам.
Аз съм жълтото цвете в паважа.
Аз съм тракането на влака: Тудуф-тудуф!
Аромат на треви през прозореца на купето.
Мирис на мърша.
Първа цигара с кафето.
Истеричен мак и морско синьо.
Най-вкусният кашкавал в планината след 9 дена глад и дирене.
Крада череши от дворовете ви и мириша на липи. Хвърлям вода към слънцето и гледам как блести. Присвоявам си обективната ви красота и чакам да ме приспи.
Водя ви при Мистър Грей да го питате взима ли наркотици.
Качвам илюзиите ви на стоп и ги запращам в небето. Оставям баба, дядо и детето да ви въртят в ябълка, докато не умрете. Да ви сочат с пръст и да ви се смеят от сърце няколко вечности – че сте толкова малоумни да не знаете:
„Тя просто е. Защото може. Защото така й харесва. Суууупер мноого й е кеф да е!” Докато не разберете, че няма думи, няма думи, тя е, тя е...
Уча смешна медицина. Мия лицето ви с планинска вода и ви давам мана, от която нямате нужда (която дори не е моя).
Обичам ви.
Обичам ви, обичам ви, обичам ви.
Как може да мразиш някого
Като на дъното на всеки
Е оная ми ти... прихнала мандала?