My first trip

Не очаквах такова преживяване... Всичко започна с промяна в звуковите възприятия – всички звуци ми се струваха много далечни, сякаш идват от другия край на света и резонират в главата ми преди да достигнат съзнанието ми. Може да се опише като вълни, които те заливат, но на приливи и отливи, звукът се отразява и отблъсква от теб и после се връща... За всеки един звук ми трябваха поне 10 секунди за асимилация. Но най-странното беше, че и собственият ми глас идваше със закъснение. Сякаш чувах ехо в телефонна слушалка. Беше толкова невероятно да чувам собствения си глас сякаш е извън мен или сякаш аз съм извън него. Всяко едно изречение, което казвах, беше изненада, сякаш не го казвах аз, сякаш бях извън тялото си и се чувах да говоря. Всеки път като отворех уста, се стрясках.
Още в началото изпитах едно усещане, което с течение на времето се засили – усещането, че съм абсолютно сама и че светът около мен се разпада, че единственото, което остава, единственото, което е реално, е моята душа. Нищо друго нямаше значение – само тази дълбока същност вътре в мен. Всичко се концентрираше вътре в нея. Деси ме попита какво представлява тази същност.
– Черен дим... – отговорих.
– И все пак какво представлява? – попита ме тя.
– Енергия...
– Как така?
– Тя е това, което Е... Тя просто е.
Струваше ми се, че тя е единственото истинско нещо, единствената реалност. Всичко друго – тялото ми, околният свят, беше нереално... Нереалното беше много по-реално от реалността. Всеки въпрос, който Деси ми задаваше, изтръгваше тази същност през черупката на тялото ми. Имах чувството, че черното цяло вътре в мен разбива прозорците на тялото ми и се сипва навън чрез гласа ми. В момента, в който проговорех, черната ми същност натрошаваше стъклената обвивка на тялото и ся разпръсваше навън под формата на светлина. Това ми струваше огромни усилия. Всеки път, когато кажех нещо, имах чувството, че се събуждам от дълбок сън, че ме изтръгват от безсъзнание... Усещането за цялост, за съединение със себе си беше толкова всеобхватно и успокоително. Не исках да бъда нищо друго освен този черен дим... Бях едновременно вътре в тялото си и извън него. Не се чувствах част от тялото си, чувствах се като къс енергия и въпреки това нямаше как да се отделя от тялото си. Спомням си, че обяснявах на Деси, че тялото ми е просто пречка, ненужна обвивка. Но само чрез нея можех да общувам с околните, което ме кара да мисля, че дълбоко в себе си всички сме сами. Но в това няма нищо страшно... Би било интересно да правиш секс в такова състояние. В момент на пълно единение със себе си да се съединиш с друг.
Музиката също ме изтръгваше от съня, понякога звучеше толкова реално и стряскащо, че имах чувството, че изпълнителят е до мен. Музиката се блъскаше в прозрачната обвивка на тялото ми като синя вода и ме обгръщаше... Тя беше едно от малкото неща, които очертаваха контурите на тялото ми и ми напомняха, че не съм само черен дим... Звуковите ми възприятия бяха толкова променени, че когато темпото на една песен леко се забави, се зачудих дали не го правя аз. Като цяло списъкът с песни, който правихме 2 часа с Деси се оказа много добър. Treefingers е перфектната песен за такива моменти! Trrriiippy...
Имах чувството, че сънувам наяве. Състоянието беше много подобно на сън, с тази разлика, че имах контрол над мислите си. Тоест можех да анализирам какво ми се случва, докато сънувам. В главата ми изплува думата “stoned”, която беше много подходяща за състоянието ми. Като затворех очи, виждах бели цветя във формата на снежинки... Постепенно черното ядро вътре в мен се превръщаше в светлина... Сякаш преминавах през някакво пречистване...
В един момент осъзнах, че това преживяване въобще не е това, което очаквах. Очаквах да почувствам вселената, да се слея с всичко, да се докосна до Бога. Казах на Деси, че сигурно ще й е интересно да знае, че в това преживяване въобще няма Бог. В търсене на Бог открих душата си... Стана ми смешно, защото се провалих като правоверна New Age последователка – нали те казват, че Бог е навсякъде и вътре в нас...
– А къде е Бог? – попита ме Деси.
– Не казвам, че няма Бог. Просто аз не го усещам... Единственото, което мога да кажа е, че аз съм Бог...
Така казах... Иска ми се да бях казала друго, ама така казах. Явно трябва първо да погледна дълбоко в себе си и после да търся Бог.
Беше ми интересно дали ще е много по-различно от това да си пиян. Определено е различно. Когато си пиян светът около теб не изчезва. Предполагам, че това е перфектното бягство, ако си много наранен, начин да забравиш за всичко и да останеш насаме със себе си. В една реалност, където нищо друго освен Аз-ът няма значение. Предполагам, че медитацията и хипнозата се доближават до това състояние... Спомням си как отговарях на въпросите на Деси като насън... Може би наистина подсъзнанието ми е говорило тогава.
Както каза Мила: "Всеки намира нещо различно. Не знам вие какво ще намерите в себе си..."
Определено си заслужаваше. Аз очаквах да се счупя от смях, а то какво стана... Много себеутвърждаващо преживяване. Просто намираш опора в себе си и осъзнаваш колко плътно и здраво нещо е човешката душа. А тялото е просто обвивка...