Stillness Street

Влизам тук без думи. Събувам ги на вратата и стъпвам в тишината. „Кой си ти?”, ме пита тя. Оставих думата на прага, чакай да се върна да си взема отговора.
Стъпвам. Поглеждам. Няма ми краката. Кой е стъпил?
Тук винаги звучи музика. Разтварям се. Като кубче лед във вода. Или вода в кубче лед. Все тая.
Понякога във въздуха се носят мисли. Като трополене на трамвай по релсите. Излизам на балкона да му махна. Често го изпускам. Понякога спира и не иска да си иде. Тогава се прибирам и слушам. Искам да изляза, да обуя думите и да ида да го бутам. Но това не е моя работа. Не е мой тоя трамвай все пак.
Понякога между стените минават чувства. Като миризма на палачинки от съседката. Малко ме ядосват, но ги пускам. Черни балони в небето.

Isis - Oceanic (Complete Booklet Lyrics)

in this place the light cracked through parted lips. in this place he built of sand homes that caved and sagged....long he laid in the sun's yellow stare, on the edge with his eyes rolled back, the waves were calling him. (washing away, he thinks of you, everything slows, light's flashing through)...

their walls were weak with salt of eye long since dried. but through these walls, throught the tiny cracks he saw the sun dripping in...this is what he'd always known, the promise of something greater just beyond the water's final horizon...never sleeping, never waking, the sun poured in in dream, but silence was pervasive....in this secret way the other new you first, kept close in skin, in blood, and in he was in darkened room, rape she was and ready for the death....

never there or always leaving, even shadows managed to betray, and in this place he knew he'd always wake alone...the porcelain grin is cracking, incest to uncoil, your laugh spreads yawning, black hole formation, drowning and the first real breath takes hold, washed in a chill so peaceful, he sinks further......in this truth he knew himself to be and so he stepped from sinking sands into (false) light's embrace, his body burst wide open, sucking in the air.... (i draw close, you fall away, seeing what you'd always known to be true). dust floats through sun in water.

...as he teetered on the edge, with his eyes rolled back, jet streams criss crossing over his head, the sun laid his wavering shadow over the surface of the water. his mind spun with tangled thoughts and his legs shook in his advance towards the watery redemption...

...the wind blew in his ears and his face streamed with tears....smoke rose behind his eyes from internal incinerations, he was breaking up...

...suddenly everything slowed - his faltering limbs steadied, the tears ceased to flow and seemed to dry quickly in the warm sun, the wind dropped to an impercepitble hum, the boiling blood which choked his insides shrank back into rhythmic circulation, and somewhere deep inside it all collapsed...

...light flashed in his minds eye and a series of quick but distinct images proceeded through him in rapid succession...

...the jet streams trailed away into nothingness as his body spun lazily through the warm air, this was his direction as he'd always known, ever downward, approaching an uncertain void (uncertain, but surely more significant than the dull throb of his current existence)....

...as the surface of the water drew close he closed his eyes and felt it all fall away...

...with the crack of his body on the surface everything splintered into it's final dissolution - nothingness seeped in from all sides and his mind swam in every direction, freeing him of thought, of worry, of horror, his blood drifted into the depths or circled towards the surface and blew off into the breeze.

...this is what he'd always known, the promise of something greater just beyond (or below) the water's final horizon...

he sees like he's never seen before, the water carries him away, soon he ceases to be at all. he is light in water...his head swam with fevered blood, sick with love and laughter, he dipped in first through the eyes as stars bled through crystal pupils, petals fell from your lips, but jaundiced light crept from the eyes, and so those days, the water down, you walked the stride together, sewn with seeds of rape, raised on stilts towards heaven, he was the grace that broke your fall...(all in, all in, all in a day).... incest and lust burst like fire. under guise of play and age, so the roots were poisoned.

and in this way the seed was passed from sister back to brother.....(a day it changes everything).....in the center he was the axis, black and singed with fire, the mighty serpent, the secret. he had seen it, felt its might, bent under the blend of familial blood and the diseased infusion. rape she was and ready for the death...his time there so long, his fingers traced the endless walls, like liquid was the sadness, until into the light he stepped....

first it came in small waves, and then the thirst for oceans filled his mind - he would dream of lungs swollen with water, cells fattened with salt... what a blessing absence of memory could be....rid the eye of image, cleanse the brain with brine.....salt of tears and ocean mesh....(love.... flow..... fear no window.....minds lime.....oceanic..... dissolve him).....

тениска

Усмивките са излишни
Те са като крилете на ангелите
Закърнели и излишни
Те се катерят към веждите
И плашат.
В тях живеят малки същества,
Които танцуват.
И пеят.
И крещят.
И се смеят.
Серафимови усмивки
Пълни с пърхане
И ритъм
Хладна маска
Пее тъжно във устата.
И халюцинира.
Жадни мелодии.
Пълни със спонтанност.
Сърбящи и мои.
И желание да те обичат.
И навлизане в личното пространство.
И главоболие.
Химнът няма смисъл.
Като толкова го обичаме.
Празно ателие.
Макроливади.
Спи ми се.

no clue

http://grooveshark.com/s/The+Whore+The+Cook+And+The+Mother/3IVFO3?src=5

I often wonder… Was he always this filthy or did I make him so? Is he still warm and breathtaking under the dark smog and dirt? Is he still a child? Asking me:


“Moon, why are you so sad?”
“Why do you laugh like a sea-gull?”
“Why are your hands like pigeons?”
“Why do you smell like cake?”
“Why can’t I eat you?”
“Why can’t I breathe you in?”
“Why can’t I make you small and carry you in my pocket?”


What can I do? What can I do to clean him? What can I do to make this pollution go away? I have no clue. No damn clue. Never had, never will. An obscure soul I will never understand.

Ah...yeah...two cats. In another life.

to my golden one

(c) Vladimir Georgiev

http://grooveshark.com/s/When+We+Dance/2qOync?src=5


Sting. On stage. And all I think about is you.
All those nights of frantic writing.
Every lyric is you, you, you.
I…still…love…you.
So much.
I remember dreaming of you and then listening to When We Dance.
I had a dream last night
I dreamt you were by my side
Walking with me baby
My heart was filled with pride


Such serenity. The serenity we had, the warmth, the refuge, the trust that we’re not alone at being alone…
Discovering every song, every verse, every note together… I went through some old diaries and found some of my letters to you. So daring, so pure, so innocent. I could never write such brave letters again.
Have I told you that you made me who I am? I wouldn’t be the person I am today without you.
My very core is you.
You, and Sting, and night air.
Simple things really – autumn, moon and rain. So many letters, so many words, and all that’s left are the simple things, the basics – nature and music.
Sunrises and sunsets.
Stars and nebulas.
Falling leaves and autumn air.
Rain and thunderstorms.
Sea and sea-gulls.
Moon and clouds.
Mulder and Scully. :)
Alanis and Tori.
The Little Prince and the Fox.
Sharing and understanding.


Simple things – Our things


I miss you.
I miss you!

Тест по абстрактност

Българското модерно изкуство отново доказа, че може

28-годишният Викенти Комитски спечели наградата за съвременно изкуство БАЗА 2011







"Човешката памет е безгранична, така че да записваш идеите си е всъщност нещо много разумно. Независимо от тяхната сложност, принципите на конретното изкуство ни предлагат възможност за опростеното им представяне. (...) То не изисква твърде много ресурси и притежава не само естетическа, но и силно социална функция – да възпитава обществото в устойчиви морални ценности и висока духовност по пътя към духовното му съзряване.”


Силни думи на Георги Димитров, един от номинираните за наградата за съвременно изкуство БАЗА. Може би биха ви се сторили дори прекалено силни, когато стъпите в Софийската градска художествена галерия, където са изложени творбите на шестимата млади артисти, номинирани за наградата. Мнозина вероятно биха се зачудили какви морални стойности възпитават цветните квадрати на Георги Димитров, бясно въртящият се стол на Викенти Комитски и пружиненото легло на Албена Баева, от което посетителите трябва да скочат.


Но не се залъгвайте. Ако отминете мнимо неутилитарната абстрактност на изложбата, ще разберете, че съвременното българско изкуство е много живо и рита. Но за да може то да подпомогне „духовното ви съзряване”, трябва да му отделите доста внимание. Това не е изложба за 15 минути, в която просто скачате от едно легло и набързо разглеждате едни неща.


Когато попитах служителите на галерията какво е искала да каже Стефания Батоева с огънатата аптечка, от която се бори да излезе духът на лекарството и която нашепва „Изпий ме”, ми отговориха: „На който пише за изкуство, му е ясно.” Този отговор ме развесели, защото шансът да отгатнеш какво се е случвало във вътрешния свят на Стефания, когато й е щукнала тази чудна идея е 1 на 1000. И именно това е прекрасното на тази изложба – тя оставя много, много, много място за интерпретация. И то интерпретация, за която ви е нужна сериозна основа – математически и физични познания, абстрактно мислене, философска нагласа и желание за разгадаване на невидимото. Ако дотук не сте се отказали, значи изложбата е за вас и сте готови за духовно развитие. Или просто духовна мастурбация (не по-малко забавна и важна), ако го погледнем от друга перспектива.

Можете с часове да мислите върху изречението „Настоящият момент не съществува”, написано с фулмастер върху транспаранта с инструкции за употреба на времево-пространствената инсталация на Албена Баева (в която участва и въпросното легло, на което, ако много се уморите от мислене, може просто да си скачате). Дори фактът, че думите принадлежат на Св. Августин могат да събудят една-две асоциации в съзнанието ви.


Доста асоциации би събудило и нежното растение на Викенти Комитски, което е успяло да си проправи път покрай стъклото, с което е покрита саксията му. А когато забележете, че името му е „Аlter Ego” асоциациите се умножават геометрично.
Въобще над творбите на Викенти може много да си блъскаш главата – негов е и лаптопът, повдигнат с малък крик напомнящ счупен крак (това още не съм го разгадала), който има програма, създаваща празни страници до безкрай. Толкова много интерпретации са възможни, че май е по-добре просто да се радваме на хубавата идея за генератор на (не)съдържание без да тълкуваме.


Купата на Мина Минов, която се разхожда с мъка по стената и оставя мръсна следа също буди много взаимовръзки. Напомня на войнишка каска и се казва „Да вървиш в продължение на почти един час”. Връзката между двете създава картини, които те отдалечават от залата и миришат на война. Но разбира се, почти сигурно е, че Мина е имал предвид нещо съвсем друго. Но в това се крие красотата на изкуството.


„По време на Арктическите експедиции през XIX век, моряци се завръщали с истории за чудато оформени ледници. Бързо, ледниците се превърнали в популярна тема за художници, които интерпретирали този природен феномен, като фантастични структури, често наподобяващи архитектурни форми, като например катедрали или арки. Тези изображения, почти винаги представени като достоверно представяне на действителни места, демонстрират колко привлекателно за артиста е да дегизира субективната абстракция като обективна истина.”


Това казва Петър Минчев за своите играещи със светлината и тъмнината айсберги, нарисувани с акрил на платно. И думите му звучат много обнадеждаващо, защото изразяват смелостта на младото българско изкуство да вярва в абстракциите и да настоява те да бъдат уважавани като обективни истини.


Наградата


Създадена през 1990 г. в Чехия по идея на директора на Фондацията за гражданско общество (САЩ) Уенди Люерс, днес ежегодната награда за млади художници се дава в 10 европейски страни и се смятa за едно от най-престижните отличия. Сред държавите, присъединили се към наградата, са: Чехия, Словакия, Хърватска, Косово, Сърбия, Македония, Босна и Херцеговина, Словения, Албания.
Страните активно обменят информация, в резултат на което е основана международната мрежа за награди за млади художници YVAA (yvaa.net).
През 2008 г. в инициативата се включва и България с помощта на Института за съвременно изкуство – София, който организира конкурса като продължение на традицията да представя млади автори в програмата „Място за срещи".
Целта на конкурса е да открие нови възможности за образование, изследване и професионална реализация пред младите художници. Досега за наградата са кандидатствали над 120 художници, а номинирани са 21.
Кандидатите, които не трябва да са родени по-рано от 1976, представят портфолио и се представят в изложба.
Победителят печели стипендия и шестседмичен престой в International Studio and Curatorial Program (ISCP), Ню Йорк през периода октомври 2011 – май 2012 и самостоятелна изложба през 2012 г. в галерията на ИСИ - София.


Журито


Яра Бубнова
Лъчезар Бояджиев
Светослав Кокалов
Надежда Олег Ляхова
Даниела Радева


Номинирани


Албена Баева
Стефания Батоева
Георги Димитров
Викенти Комитски
Мина Минов
Петър Минчев


Предишни носители


Рада Букова (2008)
Самуил Стоянов (2009)
Антон Терзиев (2010)


(с) Вестник "Пари"

Pirotska 40

It’s getting scary. I’m falling in love.
Can’t wait to come home. Breathe her air. See her lights. Hear her streets. Feel. Tranquil balance.
Her curtains glow at me, her arms curve and want to hold me.
Her chair – a door to space.
Her floor – a walk on Mars but I don’t care.
Her wooden bench – a night in the park.
Her windows shimmer and sing. They can’t be closed but I don’t care. Let rains crash through them and sleep with me on the Martian floor.
Her rooms sing pastel lullabies. Her paintings soothe and smile.
Her gardens wink at me. Flowers and teas.
Behind them – a New York brick wall. A beacon glints through its red bones. Just a bathroom window but I don’t care.
Her toilet pan is cracked. It bites me every time I pee but I don’t care.
I sleep below the beacon and breathe in garden teas. I dream of her porch. Full of candles, tarator and nightly laughter.
It’s getting scary. I am. In love with a house.

bad trip

(Чете се на: Pyramids with Nadja - The Sound Of Ice And Grass)

Глътка въздух, крачка, глътка въздух, крачка... Боли. Гърдите и коленете отказват. Душата ми е в гърлото, дъхът не достига, а тия шибаняци имат сили и нахалство да пеят възрожденски песни?!
Само още една стъпка, само още една стъпка... Гледай си в краката и не мисли.
Дори пеенето им вече не ме дразни, всичко човешко, всичко социално в мен е изпарено. Аз съм зверче. Функция на ходенето. Просто трябва да намеря сили да стигна до следващата глътка.
Лицето ми гори, косата топли като грейка, искам да я махна, да си махна главата. Не ми трябва, за да вървя нагоре.
Да спрем, да спрем, да седна и да не стана, но пред мен дърпат, а зад мен не чакат.
„Продължете без мен”, повтарям наум, но остатъците социално ме побутват в топлите, джвакащи обувки. 
Колко. Много. Съм можела да понеса!
И пътят свършва. На ръба на безкрая. Сядам на зелен бряг пред море от лъчи и върхове. Умът изключва, като по команда. Зад мен се карат. Думите се блъскат в покоя на планината.
- Аз викам да палим към другата хижа, в тази няма места. Ако тичаме, ще стигнем преди да се стъмни – казва водачът.
- Ми, пáли! – сопва се момиче – Аз съм дотук.
- Колко му е, след като сме ходили 9 часа, да ходим още два...
- Не преценяваш силите на групата, мислиш, че всеки може колкото тебе!
Млъкнете, деца, млъкнете и гледайте... Вълни от планини се люлеят до ръба на ума. От облаците валят лъчи. Балканът пее и всичко е толкова тихо, толкова тихо... Оглушаваш за собствените си мисли.