Влизам тук без думи. Събувам ги на вратата и стъпвам в тишината. „Кой си ти?”, ме пита тя. Оставих думата на прага, чакай да се върна да си взема отговора.
Стъпвам. Поглеждам. Няма ми краката. Кой е стъпил?
Тук винаги звучи музика. Разтварям се. Като кубче лед във вода. Или вода в кубче лед. Все тая.
Понякога във въздуха се носят мисли. Като трополене на трамвай по релсите. Излизам на балкона да му махна. Често го изпускам. Понякога спира и не иска да си иде. Тогава се прибирам и слушам. Искам да изляза, да обуя думите и да ида да го бутам. Но това не е моя работа. Не е мой тоя трамвай все пак.
Понякога между стените минават чувства. Като миризма на палачинки от съседката. Малко ме ядосват, но ги пускам. Черни балони в небето.
Чудесно е!!! Само тия "черни балони"...
ReplyDelete