Глътка въздух, крачка, глътка въздух, крачка... Боли. Гърдите и коленете отказват. Душата ми е в гърлото, дъхът не достига, а тия шибаняци имат сили и нахалство да пеят възрожденски песни?!
Само още една стъпка, само още една стъпка... Гледай си в краката и не мисли.
Дори пеенето им вече не ме дразни, всичко човешко, всичко социално в мен е изпарено. Аз съм зверче. Функция на ходенето. Просто трябва да намеря сили да стигна до следващата глътка.
Лицето ми гори, косата топли като грейка, искам да я махна, да си махна главата. Не ми трябва, за да вървя нагоре.
Да спрем, да спрем, да седна и да не стана, но пред мен дърпат, а зад мен не чакат.
„Продължете без мен”, повтарям наум, но остатъците социално ме побутват в топлите, джвакащи обувки.
Колко. Много. Съм можела да понеса!
И пътят свършва. На ръба на безкрая. Сядам на зелен бряг пред море от лъчи и върхове. Умът изключва, като по команда. Зад мен се карат. Думите се блъскат в покоя на планината.
- Аз викам да палим към другата хижа, в тази няма места. Ако тичаме, ще стигнем преди да се стъмни – казва водачът.
- Ми, пáли! – сопва се момиче – Аз съм дотук.
- Колко му е, след като сме ходили 9 часа, да ходим още два...
- Не преценяваш силите на групата, мислиш, че всеки може колкото тебе!
Млъкнете, деца, млъкнете и гледайте... Вълни от планини се люлеят до ръба на ума. От облаците валят лъчи. Балканът пее и всичко е толкова тихо, толкова тихо... Оглушаваш за собствените си мисли.
така е на Ехо :)))
ReplyDelete