самсара

Наежва се и се разперва като глухарче, чиито пухчета при вглеждане са остри като стъкло и бодат отвътре. Растат бавно, докато не се разпръснат с изящен замах навън. Пробиват си път през кожата, на забавен кадър, покрити с тъмни капки кръв. Боли. Да, боли. Всичко е кристално ясно и нищо не е наред. Искам да ги изплюя, всички глухарчета, но те се загнездват в гърдите ми и си палят огньове. Няма дъжд, който да ги изгаси, няма сняг, който да ги стопи. Колкото и да плача, колкото и да се въртя с разперени ръце в дъжда, колкото и да спя, те са там, тлеят, разплават се, пробиват дупки в листа. Дупки в езика, дупки в дупките. Дупки от вчера и утре в това, което е. Губя се в тях, плувам в алисините реки, но глухарчетата продължават да танцуват около огньовете, да ги поглъщат и да се разперват в мен с тлеещи върхове. Няма музика, която да ги утоли, няма приятел, който да ги утеши. Знам. Знам, че ги няма, но те са там. Опитвам се да ги унищожа чрез гледане, но те са невидими. Само осезаеми. Може би... Може би трябва да им позволя да ме оголят отвътре, да ме изгорят като роклята на Медея, за да стана на факла. На танцуваща звезда. На хаос преди хаоса. Думи, думи, думи... как беше, те са всичко, което имам, а борбата е загубена, когато имаш само тях, за да опишеш нетях. Странно как празното ядро е пълно с Меланхолия - синя и неподвижна... само за малко. Там, където животът и смъртта са опозиции без да застрашават душата, защото тя е неизгасима като снега и нетопима като огъня. Където "две" е точно толкова безсмъртно колкото единството, което съставя Простотата на числата. Но ако "две" е душата, кое е единството? Кое е Простотата? Истината е най-простото нещо, което не може да се редуцира повече. Едно. Малкатa монада - the loneliest number. Да, мили ми атинянино, душата е обратното на единството (или обратно), но едно не може да дойде при две, така че няма как Мъдростта да дойде при човека. Там се ходи само с колесницата, там се ходи само на крилете на идеите, които се разпадат при човешки допир. Няма как да видиш изгасналия огън, няма как да потопиш крака в Нищото, без да се разпаднеш. Или крилете, или ти. И тъй като продължава да боли, очевидно се държиш за "ти". Лунните лъчи, по които ходиш тихо с вярно куче до себе си, са достъпни само за Идиота, светлината не е за теб. За теб - само покой. Мир с глухарчетата. Мир с Империята на стъклените бодли. Мир с Алисините реки. Мир с танцуващите супернови. С желанието да бъдеш свръх. Без този мир отразената светлина става от лъчи на ореол, който се плъзга надолу, за да те удуши. Краят на знанието е просто стъпка по тротоара, не по-различна от прескачането на фуга между плочките. Но когато започнеш да прескачаш фуги, за да стигнеш края на знанието, си в плен на екзистенциалния комунизъм. Shоо shоо little Tollies! Самсара до края на света, няма да избягаш, колкото и да скачаш извън спиралата. Тя е навсякъде, тя е вплетена във въздуха с конци от звезден прах и ДНК, които вдишваме, които кашляме, които изплюваме при неочакван удар в стомаха. Тъмносиня неделна болка в стомаха. Ударът винаги идва отвътре, но не оставя следи като краче по гладката повърхност на майчин корем. Лек е като шепот и боли като страха от амниоцентеза. Какво да я правя цялата тази тишина? Ще си я инжектирам и ще гледам как се движи в ектоплазмата, как се вие под кожата ми като червей, как стига до глухарчетата, които пищят без глас. Как се спуска като проклятие над тях и ги стрива на хиляди стъклени трески. Имплозия на всичко телесно, която сънувам, че сънувам. Стъкълцата поникват в червените полета. Мая се завърта в обратната посока и горящият кръг става на антифон - тих дъжд, който обладава прозореца, за да го превърне в най-красивото пеещо стъкло, което познава. Но чупливата планета продължава да изпълва ласото и не е ясно дали това е тъжно, вцепеняващо или вълнуващо. Само че в моя сън тя не идва. Тя е в капана на вечното завръщане към едни и същи конфликти, които създават едни и същи драми. Малка смърт всеки път е по-добре от разпване на глухарчето. Можеш ли да кажеш не на живота? Дори и да знаеш, че Самсара е безкраен огнен кръг, който се върти и върти... можеш ли да кажеш "Не"? Да спреш кръга и да слезеш. Да го оставиш да се върти сам. Дали въобще ще се върти без теб? Дали ще продължи да диша в птици, морета, деца и планети? Как да слезеш, като знаеш, че без теб ще угаснат? Дори да има десетки твои копия, пишещи същите думи на същата музика в същия момент. Слизането... е в момента, в който спреш да пишеш.