Теологията на въображението в творчеството на Уилям Блейк

–        Исус - рече той - той е единственият Бог.

Но след това добави:

–        Както и аз, както и ти.[1]

Така младият журналист Хенри Краб Робинсън предава част от разговора си с поета и художника Уилям Блейк. Това е типично за Уилям Блейк изказване – кратко и ясно, почти афористично, но въпреки всичко двусмислено. Интерпретацията на вярванията на Уилям Блейк винаги е била нелека задача, но може да започнем с разбирането му за „Христос” като символ на човешката способност за въображение. Думите му към Краб Робинсън говорят, че той не само е вярвал, че божествената същност на Исус Христос съществува редом с всеки човешки индивид, но и че истинският спасител на човечеството е въображението.

Блейк има предвид една много специфична форма на „въображение” – форма, която съдържа нашето съвременно тълкуване, но обхваща и идеята за онази област на ума, която днес наричаме подсъзнание. Според Блейк Исус е ключът на нашата култура към предсъзнателната енергия на въображението:

I know of no other Christianity and no other gospel, than the liberty both of body and mind to exercise the divine arts of Imagination. Imagination, the real and eternal world of which this vegetable universe is but a faint shadow, and in which we shall live in our eternal or imaginative bodies when these vegetable, mortal bodies are no more. The apostles knew of no other gospel.[2]

Дистанцираното разчитане на дълбоките кодове на религията присъства в цялото творчество на Уилям Блейк. Впечатляваща е способността му да се абстрахира критически от тогавашните религиозни и философски институции. Той съумява да анализира състоянието на въображението в умствената среда, в която е роден, по истински радикален и обективен начин. В много отношения Блейк изпреварва времето си. Явно му липсват определени изрази относно структурите на ума – лексика, която се развива осемдесет, сто години по-късно. За да се справи с тази липса, Блейк изобретява собствени понятия. Той дава множество имена на различни умствени енергии и способности. Тези енергии биват персонифицирани в отделни индивиди, обитаващи града наречен Голгонуза – Градът на въображението. Донякъде може да се каже, че Блейк е ранен психолог, тъй като интересите му са насочени главно към умствените феномени, чиято колективна форма движи събитията в историята.

            Имайки предвид психологическия контекст, не би било неоснователно да заключим, че Уилям Блейк смята религията за човешко творение. За него творчеството възниква от дейността на „Поетическия Гений” – олицетворение  на човешкото въображение:

Principle 2nd: As all men are alike in outward form, so (and with the same infinite variety) all are alike in the Poetic Genius.

Principle 5th: The Religions of all Nations are derived from each Nation’s different reception of the Poetic Genius, which is everywhere called the Spirit of Prophecy.

Principle 6th: The Jewish and Christian Testaments are an original derivation from the Poetic Genius; this is necessary from the confined nature of bodily sensation.

Principle 7th: As all men are alike (though infinitely various) so all Religions etc., as all similars, have one source. The true Man is the source, he being the Poetic Genius.[3]

Вярванията на Блейк преминават от пантеизъм („everything on earth is the word of God & in its essence is God”[4]) през хуманизъм („God only Acts & Is, in existing beings or Men”[5]) в хуманистичен пантеизъм („Thus men forgot that аll deities reside in the human breast”[6]). Или както казва Исус в Jerusalem: “I am in you and you in me, mutual in love divine”; “Within your bosoms I reside, and you reside in me”[7]. Блейк често описва божествената енергия като нещо, което съществува едновременно във и извън човешкия ум: „Man is All Imagination. God is Man & exists in us & we in him”[8]; „God is within, & without! he is even in the depths of Hell!”[9]. Във въображението Бог и човек стават неразличими. Божественото и човешкото въображение не са две отделни сили, а една. За Блейк тази сила е сакралната природа на реалността: „Every thing possible to be believ'd is an image of truth”; „How do you know but ev'ry Bird that cuts the airy way, is an immense world of delight, clos'd by your senses five?”.

Може да се каже, че по един или друг начин Блейк е вярвал, че вселената (или поне вселената, която познаваме) се съдържа в човешкия ум. Това включва не само цялата доктринална структура на установената религия, но и образа или идеята за Бог. Следователно е логично да предположим, че Блейк е бил противник на разпространената по негово време деистична идея за Бога като далечна и външна сила. Според деизма Бог е отдалечен не само в пространствено, но и във времево отношение – след създаването на вселената, Той се оттегля и повече не взема участие в потока на събитията. Деизмът също така твърди, че единственото духовно измерение на вселената е в същността на този далечен Бог, определяйки настоящия свят като напълно материален и оставяйки всичко сакрално в далечното минало. Блейк, напротив, смята, че сакралното време е „сега” или по-точно „винаги” (и материалното и духовното са неразделно свързани „завинаги”).

Може също да предположим, че психологизмът му обуславя аисторичните му, антиреалистични възгледи за християнството. Макар да смята Исус Христос за историческа личност, Блейк всъщност го възприема като живата сила в ума на индивида. Той възприема Библията като код на психологичната действителност, от който може да извлече примери за всички умствени състояния на човека. За него възкресението е събитие, което може да се случи в живота на всеки човек, когато въображението се освободи от оковите на закона на разума. Множеството образи на невъзнесения Христос в творчеството на Блейк символизират именно въображението, поробено от Закона на църквата. Също така Страшният съд може да бъде възприет не като единично събитие в края на времената, а като психологично събитие, което често се повтаря в течение на времето, както и възникването на новия рай и на новата земя (ако човек постигне себепознание).

Възможно е да предположим, че когато Блейк използва думата „Рай”, той всъщност говори за пространствата на ума – пространства, които, разбира се, съдържат и „Ада”. Този „Ад” е изворът на нашите енергии и креативни импулси:

Good is the passive that obeys Reason. Evil is the active springing from Energy.

Good is Heaven. Evil is Hell.[10]

 В този смисъл Богът на нашия свят днес е Богът на Разума, който е откраднал част от Рая, отцепил я е и е „паднал” (възвисил се, както бихме казали днес) в света на Аза и съзнанието. В една от илюстрациите си към „Книгата на Йов” (Plate 11), Блейк изобразява как Йов открива, че Богът, който е почитал, е измама и всъщност е Сатаната. Това е Богът на Разума – Уризен („your reason”, „Ur-reason” или „horizon”) – законодателят, Богът на отмъстителната правда, Йехова. Блейк презира новата възхвалявана „Епоха на Разума”, която се формира около него през 19-ти век. За него творческото въображение е главният принцип на човешкото съществуване, докато разумът посредничи между въображението и външния свят, подобно на егото, което посредничи между желанията и Аза. Но религията е узурпирала естествената роля на разума и нейната роля по-скоро е да потиска и контролира, отколкото да дава „форма” на „идеята”. Когато външните нравствени закони и разумът се налагат върху човешката творческа природа, се получават противоречия. Блейк изтъква християнската догма като източник на подобни противоречия и нарича свещените закони „грешки” в „The Voice of the Devil”:

All Bibles or sacred codes have been the causes of the following Errors:

1. That Man has two real existing principles Viz: a Body & a Soul.

2. That Energy, call'd Evil, is alone from the Body, & that Reason, call'd Good, is alone from the Soul.

3. That God will torment Man in Eternity for following his Energies.

But the following Contraries to these are True:

1. Man has no Body distinct from his Soul for that call'd Body is a portion of Soul discern'd by the five Senses, the chief inlets of Soul in this age

2. Energy is the only life and is from the Body and Reason is the bound or outward circumference of Energy.

3. Energy is Eternal Delight.[11]

Блейк противопоставя енергията на разума: „Without Contraries is no progression. Attraction and Repulsion, Reason and Energy, Love and Hate, are necessary to Human existence”[12]. Следователно можем да заключим, че за Блейк въображението е енергия, въплътена във форма. Когато разумът отрича валидността на интуитивното познание или когато нравственото подчинение бива подхранвано за сметка на волята, енергията или въображението, творческото взаимодействие на противоположностите бива прекъснато и човек се отчуждава от себе си. „Пословиците от Ада” изобразяват пасивността и угнетеността на въображението от религията: "Prisons are built with stones of Law, Brothels with bricks of Religion"; "He who desires but acts not, breeds pestilence"[13].

Блейк създава цял кръг от митологични фигури, които олицетворяват неговите принципи. Такъв е Лос (Сол (слънце) на обратно[14]), който е реципрочен на Исус Христос. Лос е абсолютната еманация на креативната енергия, той заявява: „I must Create a System, or be enslav'd by another Man's. I will not Reason & Compare: my business is to Create”[15]. Блейк вероятно се отъждествява с фигурата на своя герой - Лос-Исус, но не бива да забравяме, че всички герои на неговия психологически мит са аспекти на самия човек. Лос символизира човека-демиург, който създава вечната вселена. Той е носителят на Urthona (Earth Owner) в падналия свят – един от четирите фундаментални аспекта на индивида: въображение (Urthona), разум (Urizen), емоции (Luvah) и тяло (Tharmas). Изгряващите съзвездия, танцуващите насекоми, планинските дървета и бурите са синове на Лос, те са Виденията от Вечността. Според Блейк природата е проекция на човека, всички нейни форми са човешки. За него всички неща са вечни и извират от Божествената човешкост.[16] Светът на въображението и светът на Божествената вечност са едно. Всичко е част от божественото тяло на Спасителя, който е истинският извор на вечността – човешкото въображение:

This world of Imagination is the world of Eternity; it is the divine bosom into which we shall all go after the death of the vegetable body. This World of Imagination is Infinite and Eternal, whereas the world of Generation, or Vegetation, is Finite & Temporal. There Exist in that Eternal World the Permanent Realities of Every Thing which we see reflected in this Vegetable Glass of Nature. All Things are comprehended in their Eternal Forms in the divine body of the Savior, the True Vine of Eternity, the Human Imagination, who appear'd to Me as Coming to Judgment among his Saints & throwing off the Temporal that the Eternal might be Establish'd; around him were seen the Images of Existence according to a certain order Suited to my Imaginative Eye as follows...[17]

           

Неразбран и отхвърлен от съвременниците си, днес Уилям Блейк е смятан за един от националните пророци на Англия. Блейк трябва да бъде разбиран като главна фигура на нашето време, в което потискащите материалистични догми трябва да отстъпят място на Епохата на Въображението. Защото само чрез въображение можем да оформим света около себе си и да бъдем спасени. Това е пътят, посочен от Христос, който олицетворява най-висшата форма на въображение. За да следваме Исус на въображението трябва да се противопоставим на разумния, механичен и безплоден начин на живот.

ЛИТЕРАТУРА

Bentley, G. E. Jr. Blake Books. Oxford: Clarendon Press, 1977.

Blake, William. Selected Poetry. Oxford: Oxford University Press, 1996.

Blake, William. The Complete Poetry and Prose of William Blake. New York: Doubleday, 1988.

Blake, William. The Marriage of Heaven and Hell. The Alchemy Website. URL: http://www.levity.com/alchemy/blake_ma.html; посетена на 06.02.2008 г.

Damon, S. Foster. A Blake Dictonary: The Ideas and Symbols of William Blake.

Hanover: U P of New England, 1988.

Paley, Morton D. Energy and the Imagination. A Study of the Development of Blake's. Thought. Oxford: Clarendon Press, 1970.

Robinson, Crabb. Nineteenth-century Accounts of William Blake. Gainesville: Scholar's Facsimiles and Reprints, l970.

---

[1] Crabb Robinson, Nineteenth-century Accounts of William Blake, 65.

[2] William Blake, Jerusalem: To the Christians. The Complete Poetry and Prose of William Blake, 231.

[3] William Blake, All Religions are One. The Complete Poetry and Prose of William Blake, 1.

[4] G. E. Bentley Jr., From the annotations to Johann Caspar Lavater’s Aphorisms on Man, Blake Books, 690.

[5] William Blake, The Marriage of Heaven and Hell, pl. 16, The Alchemy Website, URL: http://www.levity.com/alchemy/blake_ma.html; посетена на 06.02.2008 г.

[6] Пак там, pl. 11.

[7] William Blake, Jerusalem: The Emanation of the Giant Albion, The Complete Poetry and Prose of William Blake, 146.

[8] William Blake, From the annotations to Bishop Berkeley's Siris, Selected Poetry, 264.

[9] William Blake, Jerusalem: The Emanation of the Giant Albion, The Complete Poetry and Prose of William Blake, 155.

[10] William Blake, The Marriage of Heaven and Hell, pl. 3, The Alchemy Website, URL: http://www.levity.com/alchemy/blake_ma.html; посетена на 06.02.2008 г.

[11] William Blake, The Marriage of Heaven and Hell, pl. 4, The Alchemy Website, URL: http://www.levity.com/alchemy/blake_ma.html; посетена на 06.02.2008 г.

[12] William Blake, The Marriage of Heaven and Hell, pl. 3, The Alchemy Website, URL: http://www.levity.com/alchemy/blake_ma.html; посетена на 06.02.2008 г.

[13] Пак там, pl. 7-10

[14] Обратното писане е от особено значение за Блейк. Той издълбава своите метални плочки с обърнат текст, който напечатан излиза нормално. Обикновено обърнатият текст е послание от Вечните и Безсмъртните в митологията на Блейк.

[15] William Blake, Jerusalem: The Emanation of the Giant Albion, The Complete Poetry and Prose of William Blake, 153.

[16] Samuel Damon, A Blake Dictionary: The Ideas and Symbols of William Blake, 129.

[17] William Blake, A Vision of The Last Judgment, The Complete Poetry and Prose of William Blake, 555.

(c) Теодора Мусева