Всичко е самовнушение

(Тъмна стая. Само по тавана се разливат светли езици в извънземни форми.)

Дара: Не съм го събудила, нали?
Ния: Не. Той не спи.
Дара: Не спи ли?
Ния: Не, разбира се. Ти губила ли си някога близък човек?
Дара: Не.
Ния: И да спиш, пак е болка. Видях как майка ми загуби своята майка... и беше непоносимо.
Дара (започва да пише): Проблемът е, че всичко, което напиша, изчезва!
Ния: Ама ти нищо не си написала!
Дара: Написала съм.
Ния: Не си!
Дара: Не, ето, написала съм, тук трябва да пише: „Виждам.”
Ния: Нищо не пише. Пиши!
(Дара пише.)
Ния: Дара, химикалката ти не пише! Да ти донеса ли друга? Да ти донеса ли молив? Молив по-добре...
(Носи молив)
Дара (пише):
„Майка ти е умряла и това оцветява пътя ми / му. Нямам право да мисля за това. Нямам право да пиша това. Дали е емпатия? Или егоизъм? Къде са границите, където двете се сливат? Думите изгряват на листа като в картина на Anathema. Всъщност това е първото, което ти споделих. Колко различен беше тогава, колко безсмислен и неопръскан със символна кръв. После дойде и си играеше с обицата ми и това пак беше лишено от смисъл. Но вече не е. Защото майка ти е умряла и аз чувствам това...”
(Започва да плаче. Никой не реагира. След минута хваща молива и отново започва да пише. Смях.)
Ясен: OK, back to normal now… Поплака си, но трябва да се пише. Чшшт, чшшт, чшшт...
(Смях.)
Дара: Звучим ли вече като в албум на Porcupine Tree?
(Мълчание.)
Дара: Всъщност няма откъде да се върнеш, защото...
Ясен: Защото си си у дома?
Дара: Защото си си у дома. Смъртта го направи красив. Ето. Всичко е самовнушение. Само че някои самовнушения са по-внушителни от другите. Като във „Фермата”. Трябва да му го напиша!
(Взима телефона.)
Ния: Не! Дара, дай ми телефона! Не, не, не. (Взима телефона) Ако бях на негово място бих прибегнала до физическо насилие!
Дара: Добре, мамо... Не си много добра майка.
Ясен: Е, нали отглеждате дете – вие трябва да знаете какво е да си майка...
Дара: Точно това е! Не знаеш. Дават ти едно парче месо в ръцете и ти казват: „Оправяй се!”
Ния: Дават ти една черна кутия и не знаеш какво се случва. Пъхаш вътре някакви жакове и пробваш, експериментираш кое ще подейства...
Дара: Искат от теб да ръководиш живота на някого, при положение че дори не знаеш как да ръководиш своя!
Ния: Кой иска?
Дара: Животът иска.
Ния: Животът иска да ръководиш живота?
Дара: Да, както ние водим Ана за ръка...
(Мълчание)
Дара: Всъщност, Ния... Въпросът е, че това, което има значение за мен, няма никакво значение за него.
Ния: Остави го. Той е във своето си нещо. Няма как да влезеш в него, няма как да построиш мост към него. Той е сам.
Дара: Защо трябва да е сам?
Ясен: Абе, остави човека на мира!
Ния: Не можеш да му помогнеш.
(Мълчание)
Дара: Това е големият спор... Дали е или не е сам...
Ясен: Имам ли шанс да си хапна от тая манджа?
Ния: Моля те.
Дара: Ръката ми е много странна. Сякаш не е моя, сякаш е пластмасова...
Ния: Я я размърдай.
(Дара раздвижва пръсти. Смее се.)
Ния: Ти ли я движиш?
Дара: Не.
Ния: Кой я движи?
Дара: Ти. От ръката ми тръгват безцветни нишки към теб.
Ния: Хммм... Дали мога да те накарам да направиш каквото искам?
Дара: Опитай.
Ния: Мммм.
Дара: Ния!
Ния: Ама не исках това!
(Смях.)
Дара (гледа към Ясен): Пръстите му имат очи..
Ясен: Слагала ли си патладжан или бамя вътре?
(Смях.)
Дара: Аз пиша с ръката, която вижда...
Ясен: Тя не е ли моя?
Дара: Твоята ръка е моя. Ния ръководи ръката, която има очи... Забелязали ли сте колко е красиво това горе? (Гледа към светлините)
Ясен: Да, това горе си говорих няколко пъти с него. Дори го рисувах.
Дара (пише): Дори го излъгах...
Ния: Не го е излъгал, рисувал го е.
Дара: Не, той каза, че го е излъгал!
Ния: Рисувал го е, спри да пишеш – сега лъжеш, като пишеш.
Дара (пише):
„Виждам как дишаш. Виждам как гръдта ти се движи нагоре-надолу като клонка живот. Всичко е разпиляно и ти го събираш бавно и методично към светлината. Страх те е да останеш насаме със себе си, искаш всичко да документираш. Страх те е да влезеш в себе си, където никой не пише, където другите не пишат, прекалено светло е, извънземно е. Извън земята. Това е, което искам да ти кажа цяла вечер. Ние сме извънземни, защото сме били пръст, на пръст сме станали и сме били извънземни помежду. Без земя, без майка, без пръст под краката.”
(Ясен става. Дара става и го прегръща. Прегръдките са космически. Сливаш се.)
Ясен: Как хубаво стъпи на краката ми.
Дара: Така стъпвам на краката на Ния, така стъпвах на краката на Румен, така стъпвах на майка си на краката, защото няма как да стъпваш сам и после стъпките ти се впиват в чуждите и винаги животът ти е в нечии стъпки.
(Мълчание.)
Дара: Ния, това е проблемът. Че ние пишем някакви лични неща, които засягат други хора... И когато ги пишем, ги засягаме...
Ния (смее се): Лично?
Дара: Да.
Ния: Вие всъщност се страхувате от собствената си душа. И бягате от нея чрез други хора...
Ясен: Те пишат за себе си.
Дара: Не, ние сме другите. Разделението е самовнушение... Ния, дай ми телефона.
Ния: Това е толкова нагло. Да му напишеш, че да скърби по майка си е самовнушение. Ти наистина не обичаш майка си.
Дара: Не.
(Затваря очи и потъва. Пише наум.)
„Всичко свърши. Край. Затваряме кепенците. Шоуто свърши. Прибираме парчетата живот, в които крещи светлина... които ни гъделичкат, докато спим и пропукват съня. Всичко това е такава поза. Не мога да те разбера, докато не си представя своята майка умряла. Всичко притъмнява, притъмнява, притъмнява... Все по-тъмно. Всичко спира. Сгъвам се на точица. Вътре в земята. Гади ми се.”
Дара: Ния... Не мога да си представя, че някога съм била в утробата й.